Момчето бягаше в мрака. Познаваше всички пътечки в околността, но сега, сякаш не помнеше нищо. Щом фермата изчезна в мрака и опасността се отдалечи, страхът го овладя. Единствено желанието да се окаже на безопасно място, далеч от ужаса, сполетял семейството му го водеше, но му пречеше да мисли. Затова просто бягаше. Тичаше сред полето, където тази сутрин, с баща си сяха боб. Премина ливадата, откъдето прибра кравите надвечер и нагази потока, който точно тук напускаше гората и минаваше край фермата.
Зад него се чуваше тропота на копита, но то не го чуваше. Учестеното дишане заглушаваше всички звуци. Тъмнината на гората пред него беше единственото, което виждаха очите му. Тя беше съвсем наблизо, спасителен мрак в тъмната нощ и единствена негова цел. Тя му даваше сили, тя му даваше надежда и то я достигна. Гмурна се в нейната спасителна сянка, приюти го и прибра под покрова си и едва тогава спря. Затаи се в корените на огромен дъб, притисна бебето и зачака.
Съвсем ясно чуваше шумът на нещо, проправящо си път през гората. Дишаше бавно, а сърцето му туптеше силно и нямаше сила, която да го усмири. Очите му, привикнали с мрака, различи тъмен силует наблизо. Конникът спря и се вслушваше в тишината и само пръхтенето на коня го издаваше. Неочаквано на момчето му се стори, че гледа към него. Опита се, но не успя да успокои надигащият се страх и скочи. Побягна безшумно, но въпреки всичко конникът го забеляза. Нададе приглушен вик и препусна след него.
Може би щеше да го хване, но малко преди ръката му да го сграбчи, момчето се търкулна по стръмен насип. Претърколи се няколко пъти, стараейки да предпази бебето, но не успя и то, досега тихо, се разплака. Неговият плач се разнесе из гората и момчето не успя да го успокои. Отново побягна, но този път не можеше да се скрие.
Изплющя бич. Момчето почувства, как се оплете в кракът му, залитна и падна. Изтърва бебето и то издайнически белееше до него. Сякаш имаше някакъв смисъл вече, но то леко се надигна и го закри с гърди. Знаеше, че ще умре, но нещо не му даваше да се откаже. Страхът отново изчезна, остана само решителността да устои до последния миг. Да се съпротивлява, докато в него има и малко пламъче живот.
Закрило с гърди плачещото си сестриче, момчето лежеше заровило лице в шумата. Усещаше мириса на горската шума и не смееше да вдигне глава. По детски си мислеше, че като не вижда опасността, то и тя не го забелязва. Нямаше значение, че съзнанието му говореше друго, че това е илюзия, безнадеждна вяра.
До него долиташе пръхтенето на конете и когато надигна глава, различи сенки. Единият конник скочи и доспехите издрънчаха заплашително. Приближаваше бавно и всяка негова крачка откликваше в момчето. Това беше приближаването на неумолимата съдба, която му бе предначертана. Но никой не знае съдбата си и какво е предначертал Единствения за него. И все пак то се страхуваше. Страхът отново го заля, като бурен поток, забуча в ушите, сърцето ускори своя бяг и момчето стисна зъби, опита се да сподави сълзите на безсилие и да заглуши болката, отчаянието и мъката, която изпитваше. Опита се и успя.
Щом мъжът стигна до него, момчето притисна в обятията сестра си. Корави пръсти се впиха в косата му. Едва не изпищя от болка. Съпротивлява се, но се покори и стана. Напрежението претопи болката, изпадна в някакъв унес и всичко загуби значение. Остави се на чуждата и зла воля, въпреки, че знаеше, че отива към гибел.
- Остави го, Минас. – каза едната сянка.
Момчето вдигна глава. Опита се да погледне гордо своя мъчител, от когото зависеше съдбата му. Видя само сянка, но сякаш за да запомни по-добре, оскъдна светлина проникна отнякъде и освети метално лице. Не беше страшно, беше тъжно, но зловещо, като лице на мъртвец, в него нямаше нищо човешко.
- На колене. – избуча мъжът и силно го притисна надолу.
То падна и се удари в нещо твърдо. Подпря се с длани, за да не загуби равновесие. Имаше камък под него. На това място земните кости изпъкваха и се показваха сякаш за да напомнят нещо. Когато болката утихна, то отново вдигна глава. До себе си чу стържене на метал и знаеше, че му остава още малко. Надникна назад и видя белите пелени на сестра си. Вече знаеше, че не може да я спаси, но не искаше да чака покорно смъртта. Стисна силно пръсти в камъка, търсейки решителност, а после дори не осъзна съвсем какво направи. Изстреля тялото си напред, промуши се под коня на мъжа пред себе си и побягна.
Не помнеше много от останалото. Просто мрак, бяг и препятствия. Спря се, защото вече нямаше сили. Не чувстваше нищо друго освен изтощителна умора. Имаше усещането, че нищо не е реално, само волята, но и тя го оставяше. Душата му тънеше в мрак и не различаваше нищо, тя единствена го подтикваше да не спира, дори, когато съзнанието крещеше от болка, тя я притъпяваше, омаловажаваше и го тласкаше напред, да бяга. Имаше моменти, когато просто падаше и лежеше без да помръдне, прогонил гласът на душата, но той се връщаше и го вдигаше отново и така, докато вече не се върна.
глава 1
Слънцето приятно припичаше Голдарските скали. Те се издигаха южно от Лор и сякаш го отделяха от другата част на Меагилската верига. Наричаха я планината с хилядата върха и наистина, ако някой можеше да се издигне, щеше да види колко насечена е местността, сякаш някой е нахвърлял безразборно камъни. Подобно на лабиринт, незабележим от земята Меагил се простираше на много форха ( мярка за площ) и се сливаше с Аврус, образувайки подкова.
Хадор, с ловкост на коза се катереше по белите скали, търсейки рядката билка урила. Това рядко растение се срещаше предимно по високите скали в места, събрали някак си благодатна пръст. На Голдарските скали тя не беше голяма рядкост, сякаш Нун бе благословил скалите и ги бе дарил на цветето. Приписваха му се вълшебни свойства, но Хадор знаеше, че лекува предимно настинка и укрепва организма след продължителната зима. Всяка пролет идваше на тези скали да набере от невзрачното на пръв поглед растение с чудно хубави, ситни и тъмно сини цветчета. Билка на мъдростта я наричаха посветените в нейното тайнство билкари, защото няма дим без огън и урилата, в подходящи и известни на малцина комбинации с други билки, лекуваше почти всички болести.
Увлечен в заниманието си, Хадор изкачваше северния склон на Голдар. Скалите блестяха ослепително на обедното слънце, там, където нищо не ги закриваше, сякаш скъпоценни камъни бяха вградени в тях. Уморен, с пълна торба, Хадор бързаше към сянката на самотна акация, забила корени на самият ръб на пропастта и хвърляща рехава сянка.
Запъхтян и зачервен от бързането, Хадор се прехвърли през ръба и се излегна под дървото. Беше приятно да усеща прохладният ветрец, подухващ на тази височина и защитата на сянката от напеклото слънце. Приличаше на старец, но всъщност ако се вгледаше някой по-внимателно в лицето му, щеше да открие, че не може да определи възрастта му. Измамната, кестенява брада, дълга и гъста, прошарена с бяло скриваше черти му и оставаше само усещането, което проникваше в хората. Дългата роба, която обикновено носеше, сега я беше оставил на самара на магаренцето, което го чакаше долу в каньона и прилепналият клин и разкопчаната рубаха разкриваха атлетично тяло. И все пак при среща с него, оставаше едно неясно чувство на мъдрост, присъща на старците.
Той дълго се наслаждава на прохладата, а когато умората утихна, се изправи и облегна на дървото. Нямаше какво особено да види, защото гледката се закриваше от гората и само процепа на пропастта позволяваше на погледа да се отправи по надалеч. Разрови се в малка торбичка и извади малка кръгла питка със сирене по средата, глава зелен лук и придърпа мехът с водата. Тогава го видя. Беше момче, може би на дванайсет петнайсет години, с изподрани и мръсни дрехи. Лежеше свито в сянката на едно коренище и не мърдаше. Хадор скочи на крака. Помисли си за пътищата на живота които непрестанно се пресичат и срещат на най-невероятни места. Ето това момче, явно бе преживяло нещо ужасно, за да стигне до тук в такова окаяно състояние.
- Явно Нун бди над него, - прошепна си той, защото опитното му око разпозна, че лежи поне от ден, а може и повече, съвсем само и беззащитно.
Внимателно го издърпа от малката дупка под корена и го огледа. Направи му впечатление колко е бледо и изтощено, но още живо. Поне няколко дни в гората, бяха нужни за да достигне такова състояние на изтощение, но не това го притесни, а лошата рана на кракът му, от която той се беше подул. Наведе се над нея и почисти внимателно полепналата мръсотия. Цялата рана сякаш се движеше и Хадор зацъка тревожно, като видя гъмжило от бели личинки.
- И все пак има късмет, хлапето.- каза на глас той и го метна през рамо. Погледна храната със съжаление, но махна с ръка и вдигна торбата с билките.
Вървеше по тясна пътечка, която се спускаше към дъното на каньона, но на места беше толкова опасна, че той спираше замислен, но продължаваше внимателно, докато опасния участък оставаше зад него.
Отначало беше изтощително да носи момчето под силните обедни лъчи. Дори и измършавяло, тялото на детето тежеше, но когато влезе в сянката, която хвърляше отсрещната страна каньона, стана по леко и Хадор дори се забърза. Прохладата му напомни, че е минал половината път надолу от спускането, а това бе най-опасната част. Скоро пътеката се разшири и отклони от опасната близост на пропаста. Хадор мина през малък свод, навлезе в мрачен тунел и излезе след време в полумрака, който никога не се разсейваше на дъното на каньона.
Вървеше сред каменни отломки, откъртили се някога от стените и спря едва когато стигна малко поточе, пробило си път, по незнайни пътеки в скалата и извиращо от тясна цепнатина. Сиво малко магаренце тръгна към него, като пръхтеше и завираше муцуна в него. Хадор го погали и то се успокои, но продължаваше внимателно да следи господаря си и с любопитство разглеждаше товара му.
Хадор пи дълго, като внимателно остави момчето до себе си. Наплиска лицето му с вода и успя да накара няколко капки да преминат през напуканите устни. Положи длани на гърдите му и затвори очи. Шепнеше някаква молитва, но съвсем тихо, сякаш се боеше някой да не чуе думите и дълго остана така.
Когато се изправи, момчето беше поруменяло и се усещаше, че диша. Хадор се усмихна, внимателно го вдигна и сложи на гърба на магаренцето. Тримата тръгнаха по едва забележима пътечка и беше странно кой минава по нея в това безлюдно място. Не след дълго Голдарските скали останаха зад тях и сега вървяха сред величествени скали, които сякаш незнайна ръка нарочно ги бе изрязала от планината. Високи и недостъпни те бяха отделени едни от други от тесни проходи и пътника попадаше във заплетен лабиринт. Но се срещаха често и големи плоски долини с огромни камъни, сякаш небрежно захвърлени от нечия могъща ръка. На много места се виждаха черните дупки на пещери и никакви следи от човешко присъствие.
Хадор не обръщаше внимание на цялото това величие на природата. Вниманието му бе погълнато от грижата момчето да не падне от магарето. Едва надвечер напуснаха лабиринта на Мериники, както го наричаха хората и излезе на зелените ливади и гори на Вимарските възвишения. Тук планината стигаше морето и в бурни дни се донасяше бученето на разгневената стихия. Възвишенията свършваха с равна и плодородна равнина, проточила се на много форха успоредно с брега, който беше стръмен и недостъпен на много места.
Хадор поведе магаренцето през гората, покриваща един от хълмовете и оставила на пастирите само ниските места, където много потоци се събираха в река Окина. Тя правеше завой и през широк проход излизаше на равнината, където поемаше към Гимара, малко рибарско градче в устието и.
Хадор бързаше да стигне до домът си, преди слънцето да е залязло и затова непрекъснато подканяше дългоухият си спътник. Изкачваха стръмният от тази страна склон, бързайки да надбягат спускащият се мрак и с последните лъчи на залязващото слънце стигнаха билото. Заобиколиха обрасъл с мъхове и покрит с пълзящи растения и храсти скален масив и попаднаха на кръгла площадка с изглед към равнината. В единият край се виждаше каменна колиба, сгушена до отвесна стена със сводест отвор на пещера и каменна площадка пред нея. Три момчета изтичаха от къщата с радостни викове, но сконфузено замълчаха, когато видяха товара му.
