Прочетен: 2797 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 08.08.2009 13:09
Старият маг живеешe съвсем сам в своята отдалечена от селото колиба. Разположена на висок хълм над дефилето, по чиито склонове се виждаха керемидените покриви на къщите. Той всяка сутрин посрещаше изгрева, подпрян на своята тояга, отправил взор към планините отсреща. Вече четиридесет години правеше това ежедневно. Отначало наблюдаваше как гаснат звездите и тъмното небе започва да посивява, а мрака напускаше земята изтласкан от силата на светлината.
Щом ярките лъчи докоснеха снежните върхове, той ставаше от своето място и следеше пътя на светлината проникваща в света под него. Тя бавно пълзеше по върховете на надиплената земя и накрая заблестяваше в белите му коси. Тогава той бавно затваряше очи, чувствайки нейната живителна топлина да го обгръща.
Четиридесет години той изпълняваше този ритуал и винаги беше сам, освен, когато с него беше момчето. Но годините отлитаха, а сякаш не го докосваха и това предизвикваше смут у хората в селото. Той дойде при тях вече старец - по техните определения на осемдесет - деветдесет години и вече не би трябвало да е между живите. Но той неизменно посрещаше изгрева и сякаш нямаше намерение да потегли към света на духовете. Това ги плашеше и те постепенно започнаха да странят от него. Вече няколко години не го търсеха за билки или за някое дребно заклинание за поправка или откриване, и само момчето идваше при него винаги, когато можеше.
Но то вече беше голямо и самото то беше магьосник. Хората сега търсеха него, а за стареца предпочитаха да не говорят. Казваха, че е прокълнат, ориск и не смееха да минават покрай неговия дом.
Тежко беше за момчето да чува злобните подмятания на хората за неговия учител. Затова то често се прескачаше до неговата колиба, под предлога, че търси съвет или просто да побродят из гората, събирайки билки. Опитваше се да му помага както може, носеше храна, чистеше колибата и цепеше дърва, така, както беше правило, докато беше негов ученик.
Колибата беше тясна, наполовина вкопана в стръмния склон над нея, и само лицето и бе сковано от груби дъски. Местата, където бяха прогнили, момчето грижливо ги подмазваше с омесена пръст и слама. Така закърпена, обрасла с трева и скрита от сянката на огромен дъб, тя се сливаше с храстите около нея и приличаше на изоставена.
Старецът беше слаб и жилав, с дълга, гъста бяла коса, която той понякога връзваше на опашка. Когато беше спусната, се сливаше със същата бяла брада, и оставаха открити само очите му. Всичко в него беше старо, освен очите, с цвят на ясно, безоблачно синьо небе, изпълнени с живот. Очи на човек, който не се предава.
- Тилил, - рече момчето, когато се осмели да прекъсне неговото съзерцание. – Сега аз мога да се върна при теб. В селото пристигна нов магьосник и хората няма да ме търсят повече.
Старецът беше научил момчето на много от нещата, които знаеше. То беше способен ученик и имаше дарба.
- Не, - каза стареца, - ти самият си магьосник, въпреки, че не си учил за това в Неста и грешиш, че хората няма да имат нужда от теб. Ти имаш дарба.
- Но и новият магьосник има дарба. Той е учил и има жезъл, като теб. – отговори момчето.
- Така е. Аз не ти дадох твоя, защото, ти ме напусна, малко преди да те посветя. – той погледна момчето и видя тъга. – Но ти не си виновен за това. Тръгна си не защото не ми вярваше.
- Баща ми ме накара. А бащата трябва да се слуша, особено, когато си още момче.
- Знам. - каза стареца. – Не може да е иначе.
- Но той не те мрази.
- Сигурно. Иначе не би те пускал да идваш.
- Така е. Никога не ме е спирал, въпреки, че знае, къде отивам. Дори ти изпрати бира. Да седнем до извора и да закусим.
- Ако е от сърце, не мога да откажа. Баща ти винаги е бил добър човек.
- Но е слаб. Слуша другите и се страхува. – тихичко рече момчето.
Те седнаха край малкото изворче до къщата направо на земята, а каменната пейка, която Тилил беше направил, когато построи колибата си, използваха за маса.
Слънцето се беше издигнало над хребетите на Атилските планини и сега огряваше долината със щедра пролетна топлина. Думите на момчето събудиха спомените в него. Той си припомни деня, когато за пръв път дойде в селото. Струваше му се, че е било много отдавна, но и, че е само един кратък миг. Твърде дълъг за един човешки живот, но нищо не е толкова измамно, както отминалото време. Тогава той търсеше място, на което да се установи, а хората търсеха магьосник. Посрещнаха го добре и дори му предложиха дом, но той избра това място. Хубаво беше тук и може би заради това не си тръгна, когато трябваше. Обичаше да посреща изгрева оттук, обичаше и хората в селото, обичаше планините. И все пак това беше само част от истината. Не си тръгна заради момчето. Преди шестнайсет години, тъкмо когато си беше събрал скромния багаж, готов отново да тръгне на път, почувства, че нещо се е случило в селото. Беше се родило момче - като него. Момче – различно от другите. Момче – ориск. Не можа да го изостави. Остана, и не съжаляваше за това. Намери момчето и като стана на седем, го взе при себе си. Родителите му така и не разбраха докрай неговия интерес към сина им. Отдаваха го на дарбата му. Но майка му подозираше нещо. Да родиш дракон е тежко изпитание за едно семейство. Ориста на детето се проявява още като малко, ако няма кой да я прикрие. Имаше билки, които задържаха и потискаха неговата същност и не даваха на ориската кръв да буйства. Така беше станало и с него, така беше и с момчето. Но те никога не говореха за това.
Сега момчето вече можеше само да се грижи за себе си, а той трябваше да тръгва. Селото имаше нов магьосник и въпреки, че той не го усещаше, това сега нямаше значение за него. Вероятно той беше учил, макар да не притежаваше дарба. Сред хората рядко се срещаха надарени със силата на магията. Такива като момчето. Твърде често те бяха ориски – хора-дракони, а хората имаха нужда от лечители и мъдреци. Затова в Калдор имаше школа, където едни хора обучаваха други. Този магьосник не беше заплаха за момчето. Дарбата си е дарба. Хората щяха да го търсят, а той щеше да даде жезъл на момчето. Даже го беше приготвил. Стоеше облегнат в най-вътрешния ъгъл на колибата и очакваше своя носител.
Мислено, старецът се устреми към селото. Искаше да се увери, че магьосникът не е заплаха за момчето, но не го почувства, а магьосниците винаги усещат друг магьосник, стига да има поне малко сила.
- Тилил! - каза момчето.
- Да? – отговори стареца. Той отпи от дървената чаша и се откъсна от мислите си.
- Мислиш ли, че новият магьосник ще се справи?
- Не знам. Може би.
- Но ти знаеш?
- Да, знам. – отговори стареца.
- А помниш ли как ме доведе за пръв път при теб?
- Помня. Разбира се, че помня. Ти се страхуваше от мен и избяга още същата нощ.
- Бях уплашен. Тичах в мрака и знаех, че ме следваш. А после пропаднах в една яма и се наложи да ме измъкваш от там. В този миг почувствах твоята загриженост и любов. Ти наистина ме обичаше, а те не. Те ме бяха дали на теб.
- Мислех, че не си спомняш. Но ти избяга защото се страхуваше от мен или защото те беше яд?
- Не мога да кажа със сигурност. Може би и двете.
- Сега знаеш, че тогава го направиха за твое добро. Родителите ти не те бяха изоставили, нито искаха да се отърват от теб. Те те обичаха и го направиха за твое добро. А сега си им и вече сам можеш да се грижиш за себе си.
- Няма да остана дълго при тях. Знам го.
- Друго те тревожи и се досещам какво. – рече стареца.
Момчето го погледна. В очите му се долавяше тревога, но не страх от бъдещето, а страх от нечие присъствие, което то не разбираше.
- Знам, че мислиш да си тръгнеш, но се радвам, че още си тук.
- И аз се радвам, че съм още тук, но също като теб съм уплашен. Предполагам, че си го почувствал, преди още да се е показъл.
- Но ти не се страхуваш от нищо! – възкликна момчето.
- Ти усещаш, но не разбираш. А аз знам и това е моят голям страх. Ще ти кажа какво чувстваш и какво те обърква. Ти се надяваше, че усещаш присъствието на новия магьосник, защото той дойде заедно с чувството за нечие присъствие, но скоро разбра, че не е това. Наблизо има дракон, не знам още къде. Крие се, но е съвсем наблизо.
- А той усеща ли ни? – попита момчето.
- Да.
- И знае, че сме тук?
- Може би не знае още за теб. Но за мен знае и сигурно ще иска да ме предизвика.
Стареца замълча. Той никога не беше се преобразявал. Смирението беше дошло твърде рано и той не изпитваше нужда да доказва силата си, а поводи имаше и то много. Беше живял твърде дълго и бе изпитал човешкия гняв, омраза, недоверие и презрение, но не винеше хората и техния страх. В това усещаше своето смирение и то не му носеше позор, нито загуба на човешко достойнство.
- Какво ще правиш? – попита момчето.
- Ще го потърся.
- А ще го убиеш ли?
- Не знам. Надявам се, че няма да се наложи. Един ориск не винаги убива друг, щом се срещнат.
- Но ако той се появи, ти ще си в голяма опасност. Хората ще се изплашат. Те и без това говорят за теб.
- Сигурно. – отговори стареца. – Затова искам да го открия преди хората да разберат за него.
- Мога да дойда с теб. Не бива да си сам.
- Ти си още толкова млад. – усмихна се стареца. – Един ден ти също ще се изправиш пред съдбата си, но сега е рано. Още е твърде рано.
- Но ще имаш ли сили да се пребориш с него?
- Мисля, че имам. Може да съм стар за човек, но той е още по-стар от мен. А и съм бил драугир. Разказвал съм ти.
Настъпи мълчание. Двамата се взираха в планините, които бяха техен дом.
- Ще взема тъмночервената книга. – каза накрая момчето. - Трябва ми една билка. Ще я донеса довечера.
- Добре.
Те поседяха още малко галени от лъчите на слънцето и влязоха в колибата. Стареца постави на грубата дървена маса мяхът с бирата и остатъка от закуската. Колкото и странно да беше, но колибата, която отвън изглеждаше много малка, всъщност беше доста просторна. Разделена мислено на две, имаше светла част или лицето и, което гледаше към поляната и друга, заравяща се в хълма. Ако някой се вгледаше внимателно, щеше да открие, че тъмната част е част от пещера широка няколко стъпки. В камъка някой беше издълбал ниши, които сега служеха като лавици.
Леглото на стареца се намираше в светлата част, точно срещу вратата. Имаше още няколко стола и един висок шкаф до единствения прозорец. В една от ниските каменни ниши пробляскваше огнището в което още тлееше жар. Нямаше никакви украшения по стените, освен две дърворезби – кръглия знак на петте дракона и руната на Тилил, издълбана върху парче дъска. Тя беше обкръжена от други дребни руни, които бяха заклинания. Кой я беше издълбал и направил, момчето не знаеше, но беше сигурен, че не е Тилил, защото тогава те щяха да бъдат просто безсмислено украшение.
Някога имаше и меч, но той сега бе скрит в големия сандък до леглото, завит в насмолено платно. Тилил го беше прибрал за да не тревожи душата си, която все по-често се връщаше назад във времето, когато бе воин.
- Имаш ли нещо за обяд? – попита момчето.
- Сушено месо и хляб. Защо питаш?
- Ако искаш мога да ти донеса яхния. Искаш ли?
- Не. Вече съм стар и не се нуждая от много храна.
- Добре. Но ще донеса плодове. Сега зреят късните череши и ягодите.
- Добре. Плодове може.
Книгата беше само предлог да се върне още веднъж при стареца. То я знаеше наизуст. Момчето разбираше, че Тилил прозира неговата хитрина, но беше съвсем сериозен, когато му я подаде.
- Утре е добър ден за тръгване. – рече стареца.
- Празника на трите сестри. Ти винаги си казвал, че те са твои покровителки.
- Само една от тях. Сиан.
- Дочакай ме.
- Днес няма да тръгвам. Утре е денят. Днес ще седя до извора и ще размишлявам. Може да почета от Авитара.
Когато притичваше по едва забележимата пътечка, момчето спря за миг. Обърна се, сякаш се колебаеше дали да не се върне. Но не това го тревожеше, обзе го чувството, че скоро няма да види стареца. То знаеше, че един ден той ще си отиде и ще остане съвсем само във враждебния човешки свят. Но бързо прогони тези мисли и продължи.
Когато се върна отново, слънцето докосваше големия връх, стърчащ зад колибата на стареца. Завари го спящ, седнал край извора. Донесе одеяло и го наметна. Подпъхна го под отпуснатите на коленете длани. Винаги се учудваше на тези ръце, загорели и силни. Не приличаха на старческите - сбръчкани и съсухрени. Бяха пълни с прикрита сила и само белезите по тях създаваха илюзията, че са набраздени от годините. Стареца винаги носеше широка роба, износена и овехтяла, свободно свличаща се на широки гънки от раменете и скриваща тялото. Момчето знаеше колко е лъжливо това усещане за старческа немощ, която той показваше. Тази дрипа скриваше могъщи рамене, които старостта не бе докоснала. Но все пак лицето му беше старо, а сега, в съня, му се струваше безжизнено. Книгата лежеше в скута му. Краката бяха боси.
Момчето реши да не го буди, а внесе торбата в колибата и запали огнището. Пред него зачака стареца да се събуди. Навън небето се окичи със звезди, а стареца още спеше.
- Събуди се! – рече момчето и леко докосна ръката му.
Стареца отвори очи отправил взор в нищото, сякаш се връщаше отдалече. После се усмихна и каза:
- Вече си тук!
- Донесох вечеря, макар и да не искаше, както и новини.
- Вечеря. Аз не вечерям, но я предпочитам пред новините.
- Знам. Но ще ти трябват сили.
- Силата не е в храната, а в духът. – каза стареца и се изправи. Сгъна одеялото и го сложи на пейката до себе си.
- Ти си добър човек, Тилил и аз винаги ще съм на твоя страна, докато съм жив.
- Тогава живей дълго. Но какво си донесъл?
- Ориз със заешко.
- Нали каза плодове?
- Плодове също донесох.
Двамата влязоха вътре и момчето издърпа от огъня гърнето. Сложи го на масата и вдъхна сладостния аромат на гозбата който се изплъзна изпод похлупака.
- Откъде намери ориз?
- Вилдан ми ги даде. Той винаги ще ти бъде благодарен, че спаси момчето му.
- Ще трябва да му благодаря някой ден. Той не ми е задължен с нищо.
- Аз му благодарих. Направих заклинание за защита. Тази година го ограбват за втори път.
- Добре ли го направи?
- Много добре.
- Хубаво. Ориз се намира рядко напоследък. Сигурно Вилдан го е донесъл от града. Той е добър човек. Заслужава щастие.
Добри хора. Момчето се замисли, колко от тези добри хора се бяха отрекли от стареца. На колко беше помогнал, а сега му се присмиват зад гърба. Защо? Защо постъпват така? Ако се страхуват защо просто не го кажат! Защо го изоставиха съвсем сам на този връх и никой вече не го търси! Сякаш го няма. А щом слезе в селото се обръщат настрани и треперят да не ги заговори. Познаваше някои от тях. Те тайно му даваха храна за стареца, защото не искаха другите да видят и да ги одумват. Може би само Вилдан беше честен. Той си признаваше, че се страхува от другите и не иска те да знаят, че помага на Тилил..
- Толкова е вкусно. – рече стареца малко по-късно. – Някога ориза не беше такава рядкост.
- Аз помня, че винаги трудно се намира.
- Така е напоследък. Колко бързо се променят нещата. Но казвай новините. Съвсем забравих за тях.
Момчето остави лъжицата и погледна изпитателно стареца, сякаш се питаше дали ще понесе това, което имаше да му съобщи.
- Казвай? Не ме щади.
- Той е нападнал. – рече момчето. – Отвлякъл е две крави от фермата на Лендар.
- Гладен е. Сигурно е спал дълго някъде на юг.
- Хората се страхуват. Ужасени са. – говореше момчето.
- Сега си търси леговище и плодородна долина.
- Те мислят, че има начин да се справят с него.
- Първо ще се появява често. После ще се скрие и ако ...
- Ти не ме слушаш. – рече високо момчето.
Стареца го погледна учуден. Досега не бе виждал момчето толкова уплашено.
- Слушам те, но не ми харесва, това, което искаш да ми кажеш.
- Но трябва да го чуеш. Новият магьосник направи заклинание за намиране и посочи твоят връх.
- Значи не е глупав. Страхува се от мен и иска да ме унищожи. Едва ли е толкова опасно. Неговите думи не значат нищо.
- Но му вярват. Те ще дойдат. Дори може би идват сега.
- Тъмно е. Не биха посмели.
- Но ако не сега, то утре. Трябва да тръгнеш и ако може веднага.
- Накъде?- рече старецът и се засмя.
- Не знам. Далече. Приготвил съм всичко необходимо.
- Колко си предвидлив. Но страхът заглушава дарбата в теб. Няма ги. Никой не идва, освен, ако този магьосник няма наистина дарба.
Старецът стана. Отиде в дъното на колибата и след малко се появи с висока, дъбова тояга. Добре загладена, с метален обков в долния край. Момчето не откъсваше очи от нея. То разчете руните, начертани на ивици по нея и без малко да заплаче.
- Не бях изпълнил едно задължение. Всеки учител дава жезъл на ученика си, когато е готов. Но това не значи, че обучението ти е приключило. Сега си магьосник и съм те научил на почти всичко, което знам. Ти беше добър ученик, но сега ти предстои най-трудното. Да натрупаш опит. Знанията са скелета, но опитът е плътта.
- Благодаря! – успя да каже момчето и излезе за да прикрие сълзите. Жезълът беше в ръката му и то чувстваше как трепти от силата му.
Не след дълго старецът го последва. Нощта беше обгърнала света. Сега той и принадлежеше. Нощните насекоми пееха, а Луната се канеше да изгрее. Повя хладен ветрец и листата на дъба се разшумяха.
„Забравих да му донеса плаща си. Лято е, но в гората е студено, особено нощем.” – помисли си момчето. Старецът до него бавно тъпчеше лулата си. Погледът му бе отправен към чистото нощно небе, тревожено само от леки облачета. Какво ли си мислеше? Момчето знаеше, че приема неговите грижи само да не го обиди. Самотата не беше проблем за него – друга беше тяхната връзка. Учител и ученик, но твърде често момчето го чувстваше като свой дядо.
- Нармо не би се изплашил от дракона. – каза неочаквано момчето.
- Нармо е бил човек, но не като нас. Много силен човек.
- Аз мисля, че е велик човек. Без него кутрите не биха се спасили.
- Величието е в духа, а делата са само негово отражение. Знаеш го.
- Ако духът ни е благороден, то и делата ни са такива. Да, знам. – момчето замълча и се опита да спре думите напиращи да ги изрече. Но не успя и те се изляха като порой. – Ти не си сторил никому зло, а те те мразят. Ти можеш да им дадеш урок, да им докажеш, че си ...
Момчето неочаквано спря. Очите на стареца го гледаха строго и то се стресна.
- Отдавна чаках да изречеш това на глас. Не спираш да се питаш, защо аз, великия магьосник не раздам правосъдие или да се защитя. Защо не го правя?
- Не знам. Аз бих го направил.
- Лесно е да се поддадеш на гнева. Лесно е да нараниш и хората го правят постоянно. Но когато човек го прави, често е поправимо, но когато един ориск се разгневи, той трудно може да спре. Злобата, гневът са опустошителни за душата. Те я разяждат като червей и нищо не може да заличи последствията. Аз съм човек, избрал съм да бъда такъв, независимо какво ще се получи от това или какво ще стане с мен.
- Но ти не си човек. Нито ти, нито аз. – тихо прошепна момчето.
- Така е. Никога не сме говорили за това. Поне не открито и честно. Страхувах се да говоря, но ще го кажа: ти си на шестнайсет, а аз на сто осемдесет и три години. Затова ти е трудно, но когато преминеш през един човешки живот, ще мислиш много по-различно. Също така винаги ще знаеш, че ти си ориск и не можеш да промениш това. В първата си битка убих дванайсет души, но нито един не погледнах в очите.
- Но те са зли. Най-вече Джилка и Фардо. Те поканиха новия магьосник, а сега насъскват хората срещу теб.
- Ето, виждаш ли! Нима хората са виновни, че са слаби. Истинските водачи са рядкост, такива като Нармо, а хората винаги следват някого.
- Тогава ще стана учител на водачи. Благородни, смели, справедливи.
Старецът се засмя. Това беше лек, добродушен смях на човек радостен от този изблик на благородство. Младите винаги намират решение и то винаги е просто и ясно, чисто и звънко. Но смехът му изведнъж секна, а веселия пламък в очите помръкна. Всеки друг на негово място бързо би разбил младежките илюзии на момчето. Би се насладил да ги срине, като глинена стена, подкопана от могъщия порой, наречен житейски опит. Но старецът никога. Може би точно този житейски опит го караше да окуражи дръзката мечта на момчето. Той знаеше, че само хора, не забравили младежките си мечти стават герои и променят света около тях.
- Ти си най-добрият учител на света. – добави момчето.
- Познавах много по-добър.
- Има много добри учители. Сигурно има и велики, но няма друг като теб.
- Благодаря. Радвам се, че така мислиш. Надявам се един ден, като пораснеш да не се разочароваш от мен.
- Не вярвам. Без теб в най-добрия случай щях да бъда прокуден. Може би дори щях да съм като този дракон. Намразил света и хората в него. Надявам се никога да не станеш такъв. Затова останах. Почувствах кога се роди, а тъкмо се канех да замина.
- Радвам се, че не си го направил. Лека нощ, учителю. Луната отдавна изгря, а утре ще тръгваш рано.
- Не се грижи за мен. Сутринта няма да ме завариш. Моят будилник е старостта. Нали знаеш, че старците стават рано. Аз мисля, че е така, за да удължат за себе си поне този ден. – каза стареца.
- Не мисля, че това важи за теб. Но знам само, че младите обичат да поспят. Спят дълго и непробудно.
- Лека нощ, момчето ми.
Старецът влезе в домът си, който от утре вече нямаше да е негов. Може би спомена за него още дълго щеше да броди из селото. Дори сигурно щеше да се появи някоя легенда, която щеше да броди из вечността. „ Дано да е красива” – помисли си той и се усмихна преди да заспи.
Момчето не заспа лесно. Животът му се беше променил, чувстваше го. Вече нямаше да може да търси стареца, можеше дори да не го види повече. Бъдещето му бе обвито в мъгла и то не можеше да прозре в него. Постепенно мислите му се изгубиха и останаха само пукането на догарящия огън и песента на щурчетата навън.
А старецът сънуваше своята първа битка. Напоследък спомените за този ден идваха все по-често и предимно тревожеха сънищата му. Не се питаше защо е така, но се чувстваше стар, но далеч не като старец. Не мислеше за смъртта. Отдавна бе изгонил тези мисли, още като прехвърли стоте. Но напоследък споменът за първата му битка ставаше все по жив и тревожен. Приемаше го с безпокойство и не се питаше защо. В живота си бе водил много битки, но първата никога не можа да забрави, а много смърт имаше в миналото.
Обикновено, когато пронизваше едър, брадат воин, ставаше, обличаше се и отиваше да посрещне утрото. Но този път почувства, че е още твърде рано и продължи да сънува битка, която сякаш нямаше край. Защо сънуваше само нея, а не единствената жена, която бе обичал или подвизите, разнесли името му из цял Атил? Нямаше ги в съня и многото добри неща, които бе извършил, когато прибра меча и хвана тоягата на магьосник.
Отвори очи, щом срещно погледа на последния сразен воин и изведнъж разбра, защо сънува. Някога той не намери смелост да се взре в очите на мъртвите и дълго те бяха за него просто воини, но сега четеше в очите им, че те са хора и имат имена, семейства, минало, но нямат бъдеще.
Той стана мрачен, изпълнен с лоши предчувствия. Облече простото си облекло и пристъпи към сандъка. Ето го меча, който му бе служил вярно дълги години. Познаваше всяка част от него, но много отдавна не бе го докосвал. Спря се, преди да го вземе и се замисли дали да се бои от спомените, идващи неканени или от яростта, която оръжието пробуждаше в него.
За последно погледна момчето. То спеше обърнато към стената, както го правеше винаги. Само веднъж го беше видял да лежи по гръб, спокойно и безгрижно. Изведнъж го обзе огромно нежелание да го изостави само във враждебния свят, но така трябваше. Каквото и да се случи с момчето, надяваше се то да превъзмогне всички изпитания на съдбата и да запази душата си чиста. Самият той не знаеше дали отива към смъртта или живота.
Брендън Фрейзър в "Мумията: Гробниц...
Любопитно за “Мумията: Гробницата на Имп...
Освен, че е увлекателно има една много тънка философия - на мъдреца, завърнал се от планината след дълъг размисъл :)
Един въпрос се събуди в главата ми докато четях:
Той никога не беше се преобразявал. Смирението беше дошло твърде рано и той не изпитваше нужда да доказва силата си...
А, ако винаги си бил смирен и добър и твърде късно си осъзнал, че е наложително да използваш силата си... дали вече не си я изгубил...
Историята има нужда от някои пояснения за света в който се развива. Но не съм ги написал. Те ще бъдат под черта, така да се каже, но не съм ги написал.
