Момчето се събуди с първия слънчев лъч протегнал се от златния диск, надникнал от отсрещния хребет. Въпреки, че не очакваше да завари стареца, стана му тъжно, че не го е събудил да го изпрати.
Загледано в празното легло, то се опита да си представи самотния път на стареца. Дали щеше да победи дракона или да загине? Този въпрос го измъчваше и не смееше да потърси отговор. Искаше да вярва, че старецът ще спечели битката, но се ужаси колко малко вяра имаше в него.
Побърза да се измъкне от къщата преди селяните да дойдат. Напълни торбата си с книгите на Тилил, които нямаше никакво намерение да оставя на новия магьосник. Дълго се въртя из колибата и я напусна, когато усети, че селяните са съвсем наблизо. В последния миг му се прищя да остане и защити домът на стареца, но не го стори. Преглътна буцата в гърлото си и тръгна по едва забележима пътечка известна само на него и стареца. Когато се отдалечи достатъчно отправи заклинание за намиране. Затвори очи и се отправи по стъпките на стареца. Откри го да се катери към върха зад къщата. Беше далеч. Той също спря, когато го почувства. Обърна се и с усмивка го отпрати.
- Желая ти късмет, учителю. – прошепна момчето.
- Благодаря. Ще ми трябва. – отвърна стареца.
Той намести раницата на гърба си и продължи своето изкачване. Някъде долу, чужди хора тършуваха из колибата му и въпреки, че не ги виждаше, знаеше какво става, защото бе оставил едно дребно заклинание да я пази от посегателства. То не можеше да ги спре, но всяваше смут в душите им и те нямаше да посмеят да я изгорят. Дори и далеч, той долавяше тихия шепот на хората, чувстваше техния страх и тихо се подсмихна на тяхната нерешителност. Стояха пред празната колиба и не смееха да прекрачат прага. Но ето един млад сивоок мъж решително блъсна вратата. Какво очакваше? Стареца да е вътре и да го очаква.
Тилил се засмя на глас. Ако беше магьосник нямаше да го дири там. Щеше да знае, че къщата е празна, а той вече далеч, оставил миналото зад себе си и тръгнал към бъдещето.
Не знаеше къде ще го отведе пътя му, нито какво ще срещне, но се надяваше да намери отговори на въпроси, които отдавна тлееха в душата. На тях можеше да отговори само един дракон.
До обяд бе решил да изкачи хребета и до вечерта да стигне до планинските кошари, високо в планината. Сега беше сам в гората и се почувства свободен. Вдишваше ароматния горски въздух, слушаше горските шумове, вглеждаше се в горските обитатели и се радваше. Гората зад колибата му беше млада и пълна с живот, но скоро тя свърши и той вървеше сред огромни, могъщи гиганти. Те извисяваха корони високо над него, а дебелите им стволове приличаха на колони издигащи се към небесата. На места, където някой от тези гиганти бе допуснал слънчева светлина да докосва земята имаше избуяли храсти, убежища за горските животни. Прекоси няколко полянки които гъмжаха от насекоми, а самите те бяха пъстри, като тъкан килим.
В прохладния горски полумрак, стареца посрещна утрото. Той приветства надигащия се Ерил, като спря да почине и закуси. Сред птичите песни се долавяше ромона на вода наблизо и той се сети, че не е напълнил мяха си. Но преди да посегне за него, той се вслуша в птичето бърборене. Те бяха неговите очи и уши в гората, но трудно би ги нарекъл другари, защото птиците не признаваха ни господар и владетел, нито приятел. Волни прелитаха насам натам в търсене на храна, а на есен отлитаха на някъде си за да се върнат напролет.
Зайците пробуждаха в него тъга. Вечно настръхнали, душещи въздуха и наострили уши дори укрити във високата трева или непроходимия гъсталак.
„Не е лесен заешкия живот! – помисли си той. – Може би дори по-тежък от нашия. На хищниците им е по-лесно – силни са и издръжливи. Чудно е устроен светът – разделен на хищници и жертви. Животът на заека е живот на жертва. Вечно се крие и бяга. Но самият живот е вълшебство, въпреки, че понякога е жесток. Заека често успява да надхитри хищника и дори привидно изглежда толкова безпомощен. Но той не може да надхитри човека. Никой не може да надхитри човека.”
За него нямаше нищо по-красиво от гората. Мислено я наричаше с ласкави имена, като жена, която обичаш. Но понякога тези, които обичат гората, говорят лошо за нея, но винаги като за жена. Някои, които виждат в гората само начин да зогатеят я приемат като съперник, живо същество с което са във вечно единоборство. Тя за тях е само пространство, но често и враг. Тилил винаги приемаше гората като част от земята, вечен символ на любовта между Амар и Оксидър. Тя или ти дарява своето благоговение или ти отказва, а ако си позволява необмислени или лоши постъпки – нищо не можеш да направиш, такава е нейната природа, мислеше стареца.
Прясно отсеченото дърво, за него беше изтръгнат косъм от главата на земята. Незначителен, но болезнен. Той не обичаше да я наранява, винаги събираше само паднали дървета, отхвърлени от земята. Раните от тях бяха зараснали и бързо изчезваха.
Той стигна билото по-бързо отколкото се надяваше. Не бързаше и тръгна към каменния връх, увенчал хълма, като бяла шапка. Той се изтръгваше от недрата на планината и разкъсваше земята около себе си. Старецът често идваше на това място. Винаги, когато можеше спираше край него, защото тук чувстваше цялата планина. Изкачи се на голия връх, обрасъл с хилави треви и мъх и затаи дъх. Огромно надиплено море в различни шарки се откриваше от върха. Целият Атил беше една голяма планина, която се снишаваше чак при Калдорския пролом. Той дълго я гледа надиплена, като гънки на огромна дреха или морски вълни, които никога не бе виждал, чезнеща в синкава мараня.
„Роден съм в тези планини, - рече си той. – и не мога да се разделя с тях. Някога, когато бях момче, мечтаех да пътувам, може би все още е останала в мен искрица от тази мечта. Щастливец е той. Драконите никога не се привързват към едно място. Те могат да отлетят където си искат и не ги преследва носталгия. Но си дошъл си точно тук. Знаеш за мен, както и аз за теб. – тихо промълви стареца на глас. – Но какво може да промени това? Нищо. Ако не си тръгнеш, сигурно ще има битка. А на мен така не ми се иска, но не мога да оставя хората в твоята власт. Ти си избрал да останеш дракон, а аз човек, но колко сме печални и двамата в избора си!”
Старецът направи заклинание за откриване. Но не беше обикновено заклинание. Духът му се понесе като птица, но светът, който виждаше беше друг. В него нямаше образи, познати на видимия свят, а други – смътни и неясни, различни от познатата материя. Но старецът знаеше, че това също е част от света и дори смяташе, че това е истинския свят, познат на малцина. Нищо не можеше да скрие тук сред мъглите и сенките на енергиите изтъкали материята. Той не обичаше тази гледка. Тя го караше да се чувства повече дракон, отколкото човек, защото драконите виждаха света точно такъв.
Не откри дракона наблизо, а не посмя да се отдалечи от тялото си. Побърза да се върне в познатия и приветлив слънчев свят - красив, изпълнен багри. Но той остави една нишка, малка вратичка в своето съзнание, което да търси дракона сред безкрайните миражи на енергията.
Скоро нещо го смути и той спря, но не беше дракона, а планински орел. Огромната птица кръжеше високо в небето, рееше сред въздушните течения и ловуваше.
„Магията стана моят живот, а никога не съм се виждал напълно като магьосник.- помисли си той. – Бях ориск, който се бори да остане човек. Бях воин – драугир, смел и безстрашен, но никога не съм искал да ставам магьосник. Когато бях малък, магьосниците ми се струваха тайнствени и загадъчни. Дори се боях от тях. Тогава не знаех, че повечето от тях не притежават нищо друго, освен силата да лекуват. Когато станах драугир, вече знаех, че някои от тях са просто лечители – хора, познаващи билките и способност да открият болестта. Едва когато станах магьосник разбрах истинската същност на магията. Да виждаш с очите на дракон, да можеш да докоснеш не материята, а нейната същност. Това беше магия, да владееш силата и тя да е част от теб. Повечето магьосници лекуват с билки, истинския магьосник може да излекува само с едно докосване, само с една едничка мисъл. И аз го мога, но винаги давам и билки. Така хората по-лесно приемат оздравяването и не се страхуват.”
Орелът продължаваше да кръжи някъде над него. Поиска да го зърне с очите си как се рее в небето. Само с едно заклинание можеше да се понесе като него над планините и да забрави за миг, че е човек. Беше го правил няколко пъти в живота си. Преобразяването. Знаеше колко е опасно и трудно връщането, защото постепенно забравяш че си бил човек, помнеше как се бореше да не забрави и потъне в битието на орела. За първи път го направи със своя учител, Хадор. Той го накара и когато го върна рече: „ А представи си, че се превърнеш в дракон, в това, което е твоето друго аз. Мислиш ли, че ще можеш да се пребориш?”. Старецът още помнеше отчаяното желание да остане птица и да лети.
- Същото е и не е. – каза на глас той. Наближаваше пладне и се спря в подножието на ниска скала. Остави раницата си долу, а той пъргаво се изкачи на върха. Разпери ръце и духът му отново бе дракон. Волен и свободен той се носеше и търсеше над планината и нищо не можеше да убегне на драконовия поглед с който гледаше света.
- Заек. – рече си той. – Съвсем наблизо е и ако искам мога да го хвана. Зайците рядко изменят на нравите си и няма да побегне, преди да разбере, че е открит. Но и орелът няма да се откаже, докато не зърне бързо препускащ заек. Тогава просто ще се спусне като падащ камък, разперил нокти, готови да сграбчат заека.
Старецът слезе и седна под скалата. Наблизо долавяше присъствието на стадо елени и съвсем малко птици. Дори зайците, които бяха толкова много в оредяващата гора, сякаш бяха изчезнали. В този миг нещо се промени в небето и той се устреми натам. Беше орелът. Той се спускаше, отначало плавно, но старецът знаеше, че е видял плячка. Щом прибра криле и полетя надолу, се изненада дори и стареца, който се беше превърнал сякаш самият в орел. Полетя стремглаво към земята и миг по-късно се издигна заедно с орела, държейки още потръпващо, тялото на заек.
„Красиви птици са орлите. – мислеше си стареца. – Много приличат на драконите. Живеят самотно, в недостъпни за обикновените хора места. Но майка ми не харесваше нито орлите, нито драконите. Тя винаги казваше, че драконите са слаби, защото се хора, предпочели да се отрекат от себе си, а орлите твърде горди за да слязат от небесата. Но тя не разбираше някои неща. На ориска му харесва силата и мощта на дракона, може би защото е бил човек преди това. Затова приема самотата и изгнанието. Малцина са тези, които имат силата да удържат дракона и да запазят човешкото в себе си. Но тогава и вярвах, защото беше жена на силата и знаеше за мен още преди да ме роди. Но дори и тя не посмя да подложи волята ми на изпитание и ме поеше с отвара от билки. Тя заглушаваше повика на драконовата кръв и аз не знаех почти нищо за този копнеж, преди да спра да я пия.”
Тилил се върна в света на светлината. Въздъхна и пое към планинските пасища. Скоро гората оредя съвсем и се превърна в непроходим сплетен храсталак, за всеки, който не знаеше пътеките. На места се издигаха гигантски дървета. Единаци, разперили буйна корона над късче покрита с миналогодишна шума, земя. Той обичаше тези горди и красиви дървета. Те се бяха родили много преди него. Чувстваше ги близки, като роднини, защото и те като него, макар и стари, бяха пълни с живот. Но те скоро останаха зад него и сега пред погледа му се ширеха обширни зелени пасища с малки горички и езерца. А върховете идваха все по-близо и издигаха скалистите си снаги.
Той отиваше към една скалиста долина където малцина се осмеляваха да пристъпят в нейната вечна сянка. Там скалите образуваха отвесни стени. Дупките на многобройни пещери зееха черни и зловещи, сякаш някакъв древен земен червей бе проял гръбнака на планината. Долината на драконите я наричаха местните, защото в една стара легенда се разказваше, че там са намерили убежище последните дракони-ориски след поражението, нанесено им от елфи, хора и джуджета.
Тилил се надяваше, че дракона се е укрил там и затова нишката на неговото търсене се бе устремила към високия връх пред него. Ородрач го наричаха хората, скалата на Орин.
Сред безбрежния покой на планината, старецът седна да почине в сянката на самотно скала, надигнала зеления килим на тревата. Имаше удобна вдлъбнатина, която го приюти. Пред него се простираха гънките на Атил и заснежени върхове. Неусетно бе задрямал и се ядоса, когато се пробуди. Слънцето бе прогонило прохладната сянка и сега блестеше в очите му. Почти до него един смок се припичаше на скалата. Тъмното, люспесто тяло почти се сливаше с тъмния камък. Не беше опасен, но старецът се стресна. Той не обичаше змиите. Те бяха пълна противоположност на драконите, въпреки, че си приличаха. Телата им бяха студени и черпеха топлина от светлината, очите, немигащи, действаха хипнотизиращо и плашещо. Те някога будеха в него страх, но той отдавна беше отминал и все пак, дребни сенки от него още пълзяха в душата му.
За да пребори страхът си, всеки път, щом срещнеше змия, той се изправяше срещу нея. Предизвикваше своята воля да се опълчи на страхът. Често се случваше да загуби и да бъде ухапан, но дори когато откри, че отровата им не може да му причини вреда, той не спираше да предизвиква стаения страх. Искаше да го изкорени напълно, но досега не бе успял. Може би защото отровата предизвикваше главоболие и ужасно парене около мястото, където отровните зъби се бяха впили в неговото тяло. Отровата бързо се разнасяше в него и болката първо се усилваше, а после стихваше постепенно.
Той все още пазеше много от човека в себе си, но с времето осъзнаваше, че змиите също имат право да съществуват. Дори откриваше красота в тях, макар и студена. Понякога застанал до изчезващата лента, той се любуваше на блясъка и шарките. По навик протегна ръка към змията и почувства как дребните зъби на смока се впиват в ръката му, докато наблюдаваше как се уви около китката му в кафеникава гривна. Той го вдигна пред себе си и погледна змията в очите. Беше уплашена, знаеше го. Полюбува се на нея, като на истинско бижу, макар и болезнено. Не след дълго я стисна зад главата и освободи ръката си. Внимателно я разви и захвърли наблизо. Някога би я убил, но не и сега. Вече не беше същото. Той знаеше, че тя също има право да живее.
Замисли се как някои хора изпитват суеверен страх към змиите. Някога и той го имаше, но вече не. Те бяха просто животни, деца на Амар, като всичко друго пъплещо или летящо по земята. Замисли се за страхът си. Беше виждал огромни змии, безобидни змии, като този смок и съвсем дребни, чието докосване те убива за миг. Но какъвто и да бе страхът, той си оставаше страх и винаги беше един и същ, независимо какво го причинява. Единствения лек за него беше волята, силата на духа, който го спасяваше да не бъде обладан и завладян от него. Какъвто и да беше страхът, той винаги бе свързан с оцеляването, борбата за живот и предпазно средство срещу опасностите. А змиите бяха достоен враг и начин да докаже на себе си още веднъж, че е жив в него духът на победата. Самият той никога не бе чувствал удовлетворение от победата над това, което причинява страховете му. Той просто се радваше, че още може да победи страхът си. Това хората наричат смелост.
Отдавна не изпитваше суеверен страх и не чувстваше змиите, като част от света на злото. Почти винаги, склонил глава над пъстрата лента си мислеше: „И аз съм като тази змия. Хората се страхуват от мен, въпреки, че не искам да им причиня зло. Ако имаха куража, биха ме убили, както убиват всяка змия, която срещнат, защото съм дракон и се страхуват от мен без да се замислят за доброто, което мога да сторя за тях. Но те едва ли биха изпитали състрадание или някакво угризение, като мен. Те ще се радват, тържествуват и ликуват, защото са победили своя страх и са спечелили.”
Ориски, магьосници, шамани... май са имена на едно и също явление. А шаманството е истинско. Като четях за дракона, който напуска тялото и се носи в света на сенките, се пренесох в света на шаманите - за тях важи същото, те също водят своите битки в този свят и ако бъдат победени, душата им не се завръща в тялото...
:) Сладкодумецо, май ще ме накараш да изчета докрай Толкин...
Без крилете си останала,
вдъхва от зеленото на силните треви,
здраво на земята стъпила,
черпи от топлината и с попукани пети.
До синевата, там където
достигат челата на високите скали
долита с мисълта си леко
и дълго, дълго в простора кръжи...
...споменът боли,
споменът от времето
когато беше птица и лети...
