Всеки ден той се събуждаше с тази мисъл и понякога се прокрадваха ужасни желания. Опитваше се да запази човека в себе си и да не позволи на дракона да вземе надмощие. Момчето си мислеше, че той бе тръгнал да убие дракона. Но нима можеше да го стори! Вече не беше младо момче. Всички които бе познавал като момче вече ги нямаше. Нямаше ги отдавна! Чувстваше се стар. Много стар, но само като човек. Душата му, под тежестта на годините се бе променила и той го знаеше. С всяка година ставаше все повече дракон. Затова не копнееше за смъртта на дракона, а ужасно желаеше неговата помощ. Искаше да се изправи срещу него и да се увери, че изборът му е бил правилен.
Неволно поглеждаше небето в очакване всеки миг да открие белезите на залеза. В покоя на нощта силата му се усилваше. Надяваше се че тогава ще успее да открие присъствието на дракона.
Докато се взираше в небето долови присъствие. Не беше дракона, а младо зайче, сгушено в близкия храсталак. Старецът не го виждаше, но знаеше, че е там. Зайчето също знаеше, че той е наблизо. Магьосникът усещаше напрежението в неговото телце. Зайчето бе готово всеки миг да хукне при най-малкия признак за опасност. Тилил се усмихна на негови я страх. Често бе ловил зайци и познаваше навиците им. Те или се спотайваха или хукваха напред преди още ловецът да ги доближи или види.
Някога имаше куче. Дребно и рунтаво. То обожаваше да се пъха в заешките дупки, докато старецът слагаше малки мрежи на изходите. Никога не хващаше повече от два-три заека, но с часове наблюдаваше как излитат от дупките си, подплашени от кучето. Понякога се питаше кое е по-трудно – да изкара кучето от дупката или заека.
- Зайци! – каза той на глас. – Храбри и страхливи едновременно. Вечно готови да избягат или притаени, незабележими изчакват да отмине опасноста.
Той не помнеше откога си говори сам. Преди, щом оставаше самичък, пееше. Пееше песните на Сътворението. Но сега, щом запееше спираше често замислен над смисъла заключен в думите. Понякога си мислеше, че го открива, но всеки път, когато пееше отново същите думи, откриваше още и още. Така почна да мисли на глас. Мислите, изречени с думи, звучаха различно.
- Ако може някой да ме чуе как си говоря със себе си, не може да не ме сметне за луд. – каза старецът. – Но какво значение има какво ще кажат другите! Аз нали знам, че не съм луд. По странното е, че като не съм сама не говоря много. Предпочитам другите да говорят. Понякога си мисля, че те просто няма да ме разберат и често е така. Нима един смъртен може да проумее живота и мислите на човек като мен. Освен това, кой го интересува какво може да каже един старец. Хората обичат да говорят сами, не да слушат. Само момчето ме слуша внимателно и аз. Самият аз се слушам и опитвам да се разбера. Тогава говоря истински, а с другите просто дрънкам глупости. – той замълча и се заслуша. Залезът постепенно се разгаряше, оцветявайки синия небосклон на хоризонта в оранжеви пламъци. – Драконът трябва да е наблизо. – каза си след малко той. – Не го усещам, но светът е притихнал. Чувствам как гората по склоновете е притихнала и всичко живо е затихнало сякаш някаква сянка тегне над планината. Но дърветата не се боят от драконите, защото те самите са деца на дракон. На истински дракон. На Оксидър. Но майка им е Амар и затова те не могат да живеят без вода. Но те също така знаят, че още се раждат истински дракони. Излитат от гърлата на вулканите, но какво става после с тях никой не знае. Никой не ги е виждал след това.
Старецът продължи пътя си. Пасищата бяха наблизо и в оранжевата топла светлина различаваше върха на колибите в подножието на един каменист склон. Мръкваше, но той все още беше отправил поглед към зеленината по склоновете, сега потънали в мрак. Там беше гората, която сега му липсваше. Над него се ширеше безбрежно небе, накъдрено от пухкави облачета обагрени в топлина, но слънчевия диск почти не се виждаше, скрил се зад диплите на планината.
Това беше царството на тревата и овчарите всяка пролет извеждаха овцете тук. Но сега кошарите бяха празни. Те бяха отвели овцете някъде, далеч от дракона, който се криеше някъде тук, сред голите каменисти върхове.
- Колко ли мога така да скитам преди да го срещна. Чувал съм, че един дракон може да не разкрие своето присъствие пред заклинанието за намиране. Всъщност досега никой не е открил дракон със заклинания. Тогава на какво се надявам? Може би защото аз самият съм дракон и моята магия ще се окаже по-силна от неговата. А може би разчитам на неговото любопитство. Все пак той е огромен, стар и силен, а аз съм само човек. Ще пренощувам в кошарите. Вечерите са студени в планината, а това може да ми е последната нощувка под покрив.
Събуди се късно през нощта. Стори му се, че няма причина. Не беше сънувал нищо обезпокоително, но беше така. Вратичката в съзнанието му, оставена открехната, му беше донесла вест. Драконът се беше появил. Почувства го и знаеше, че той също го е открил. Старецът се изправи и излезе навън. Сега го търсеше, но трябва да внимава. Не посмя да погледне света с драконови очи, защото не искаш да се издаде, че не е човек. Искаше дракона да го приеме за обикновен магьосник. Надяваше се да го излъже, ако това е възможно.
- Ето! Сега вече сме свързани. – възкликна той, когато почувства драконовата енергия.
Не се реши да тръгне в мрака към него веднага. Вместо това влезе в колибата и седна в центъра и. Обгърна коленете си с ръце и подпря брадичката на тях. Сега той търпеливо изучаваше дракона, който за него в момента беше все още само чувство. Но то постепенно се засилваше в образ и ставаше по-истинско от реалността. Един маг, който имаше дарбата на търсач, можеше да вижда през очите на този, когото търси. А Тилил можеше дори да разговаря с него само със силата на мисълта. Това умение го беше открил учителя му, Хадор. Години след като се бяха разделили, те разговаряха понякога свързвайки душите си с невидими нишки. Но от няколко години се беше изгубил и не можеше да го открие. Въпреки всичко беше сигурен, че е жив. Той винаги знаеше кога някой е наистина умрял.
Старецът постепенно укрепваше връзката с дракона. Все по-ярко в съзнанието му започваха да бликат мислите на неговото чуждо съзнание.
„Стар е. Наистина е много стар. Кой ли е той? Дали някъде в книгите не съм срещал името? Питам се дали е ориск, роден от жена или е от онези древни ориски, деца на Сиол, обитавали някога земята в зората на човечеството. Трябва да се преструвам на човек, искам да съм примамка, а не враг. Не мисля, че точно този дракон ще се уплаши от мен или ще ме почувства като заплаха. Мисля, че е твърде самоуверен в своята сила, но трябва да бъда предпазлив и да го накарам да ме приема за обикновен маг. Не искам да си изгубя преимуществото. Ще се възползвам от неговата самонадеяност и гордост.”
Неочаквано дракона се опита да проникне в мислите му. Старецът потрепера от тази неочаквана атака. Беше болезнено, сякаш забиха игла в главата му. Не можа да се предпази и го почувства в главата си. Отначало болеше, но после болката изчезна.
- Добре. – каза на глас стареца. – Искаш да научиш повече за мен. Хубаво. Ти проникна в главата ми, но има неща, които няма да ти позволя да достигнеш. Ще споделя с теб някои неща. Но само не се крий повече от мен. Не искам да се уплашиш и скриеш. Доста си силен, щом успя да сринеш изкусната ми защита, но така и за ще проникна по-навътре в съзнанието ти, а когато връзката ни укрепне, вече няма да можеш да се скриеш.
Старецът внимателно го разхождаше в миналото си, давайки му порция познание за себе си, опитвайки да го убеди, че е само един стар магьосник.
- Няма да избяга. – каза стареца. – Няма да го направи.
Но точно тогава изгуби дракона. Той изчезна и нишката между тях се разпадна. Старецът въздъхна ужасен и разочарован.
- Не! – извика той. – Ако те изпусна сега, не знам колко още ще се наложи да скитам из планината. Мислех, че ти също изгаряш от желание да се срещнем. Явно си доста по-далеч, отколкото си мислех. Ти си играеш с мен. Знаеш кой съм и не те е страх от мен.
Тогава той се върна. Старецът въздъхна облекчено.
„Знаех си, че просто хитрува. – помисли си той. – Няма така лесно да остави жертвата си.
Старецът беше щастлив, чувствайки мисълта на дракона в главата си и тогава изведнъж го порази силна болка. Дракона с лекота разби всички защитни заклинания и проникна там, където Тилил не искаше да го допуска. Оказа се твърде хитър, а за да направи това се искаше сила. Беше много по-близо отколкото си мислеше стареца. Той се просна на земята и опитите да се откъсне от дракона се оказаха напразни. Сега той беше в неговата власт.
Но не спря да се бори. Битката на двете съзнания продължи дълго. Беше жестока и болезнена за стареца, но накрая успя да го изтласка от главата си. Освободи съзнанието и можа да си възвърне силите.
- Що за дракон си ти? – каза той. – Измами ме, а аз се хванах. Заложи ми капан и се хванах в него. Но те победих и сега няма да те изпусна. Аз съм по-силен от теб.
Сега разбираше, че се е срещнал със стар и много хитър дракон. Представяше си как лежи в някоя пещера наблизо, как го е следял през цялото време и се е забавлявал с неговите опити да го открие. Може би е проникнал в съзнанието му, докато е спял и едва по-късно е решил да се разкрие. Да, Тилил знаеше колко е лесно да се заблуди някой неопитен магьосник, опитващ се да открие някой друг. Но той не беше неопитен. Беше се доверил твърде безразсъдно на опита и уменията си. Не беше предпазлив и без малко да пострада. Но той успя да обърне нещата в своя полза и сега беше изтъкал здрава връзка с дракона, без той да забележи това. Все още можеше да го изгуби, но вярваше, че дракона няма да го стори. Старецът чувстваше, как дракона иска да остане скрит и той привидно му позволяваше, но всъщност бе успял да го заблуди. Тилил бавно следваше невидимата нишка, която го отвеждаше към скривалището на дракона, докато самият той се правеше на победен. Той внушаваше на дракона сила и увереност, като го караше да мисли за него, просто за човек. Надяваше се да е така, въпреки, че нещо дълбоко го тревожеше в дракона, но не смееше да натиска съзнанието му. Просто искаше да го открие.
- Ще те открия. – каза стареца. – Твоята гордост те издава.
Толкова искаше да го открие, че неусетно премина в драконовия свят. Сега се носеше сред близките чукари и когато го осъзна беше късно. Носейки се като дракон, той се откъсна от човешката си същност. Досега не се беше случвало това, но му хареса. Не разбираше как се случи, но вече му беше все едно. Той искаше просто да го открие и нищо друго. Това желание беше толкова силно, че го обсебваше, както и нещо ново, което долавяше в дракона. Беше страх и той знаеше причината за този страх. Това беше самият той. Дракона беше проникнал надълбоко в съзнанието му и беше видял нещо, което го беше изплашило. Тилил не знаеше какво, но чувстваше, че той е причината за този страх.
„Ти си тук някъде. Чувствам те. Усещам, че и ти знаеш, че дълго няма да останеш скрит. Но защо се уплаши? Какво те уплаши в мен, че ми причини такава болка.”
Старецът го видя. Беше се притаил на дъното на дълбока пропаст съвсем наблизо. Видя го да вдига глава нагоре, сякаш беше пред него. Издиша огнена струя, надигна се, разпери криле и полетя.
