Да загърбиш омразата

 

Дийн нахлузи протрити джинси, тениска и кафяво спортно сако с цвят на мокър пясък. Погледна се в огледалото и след като се убеди, че пистолета под мишницата не се издава, седна на коженото кресло до прозореца.

Разглеждаше малка снимка на възрастен мъж и пушеше безникотинова цигара, сякаш това имаше някакво значение в Сън Сити. Слънчевият град живееше в своята виртуална среда и тук, поне според рекламите, всеки можеше да намери щастието.

Дин захвърли снимката. Нямаше смисъл да я гледа повече. Старецът можеше да изглежда всякак, напоследък много хора си купуваха виртуални тела и често на черно, заобикаляйки закона за приликата. Но така беше в света, има ли търсене, има и предлагане. Той въздъхна и стана. Погледна през прозореца и видя обикновен град, долу минаваха коли, по улиците се движеше тълпа, блестяха реклами, продаваха се стоки. Лицето на един мегаполис.

Имаше и други градове във виртуалния свят на Икар, дори селца, отделни ферми, но Сън Сити беше като огромен октопод с хиляди пипала и прибираше души в себе си. Той беше единствен. Градът на греха го наричаха злите езици, защото неговата същност беше удоволствието, често непозволено, брутално, абсурдно. Въпреки законите които се мъчеше да налага компанията собственик на Икар, грехът се беше укрил навсякъде. Хиляди хакерски незаконни компании се намираха убежище тук и предлагаха удоволствия, стига да знаеш какво искаш и къде да търсиш.

Дин отново вдигна снимката. Това което търсеше беше погледа. Всичко друго можеше да се промени, но погледа си оставаше винаги същият. Той имаше опит, вече пет години преследваше хора и знаеше, че тук нищо не е по-лъжливо от външността, но погледа не можеше да се скрие.

Факсът избръмча тихо и Дин скочи. Погледна новата снимка, която беше изискал от базата с данни на компанията. От нея го гледаше усмихнат млад мъж, облечен в елегантен костюм. Вгледа се в погледа и доближи двете снимки. Това беше, идентичен.

На улицата се спря до червения си мустанг, но след като погледна часовника реши да се поразходи. До срещата с клиентката, оставаше около час, а той обичаше да се движи и винаги се възползваше от тази възможност. Харесваше му този град, познаваше го добре, може би по-добре от всички, защото той израсна с него. Помнеше го когато беше няколко квартала, тогава не беше толкова бляскав, предлагаше много по-малко и все пак загатваше в какво ще се превърне.

Прекоси улицата и тръгна през парка. Големият търговски център, където си беше уредил срещата се виждаше в далечината. Отклони се от главната алея и тръгна през тревата. Около него имаше хора, някои почиваха, други играеха на фризби, трети просто се припичаха на слънце. Самият той би се излегнал на свежата трева, но нямаше чак толкова време. Вместо това подскочи и откъсна малко клонче от надвисналото дърво. Докосна листенцата и ги помириса.

В търговският център влезе без десет и точно в един, седеше срещу красива млада жена. Това не го учуди, защото в Сън Сити грозотата беше рядкост, но откакто приеха закона да не се копират филмови звезди, населението доста се разнообрази. Находчивите търговци това не ги спря и те умело използваха части от лицата, съчетавайки ги с реалните на собствениците. Очакваше се закона за приликата да стане още по-строг, но Дин не вярваше да се приеме.

- Здравейте! – каза жената и се усмихна.

- Здравейте! Аз съм Търсача. – той я погледна в очите и видя леката изненада и учудване с вплетено в тях недоверие. – Не сте си ме представяла такъв.? – с усмивка каза той.

- Не. Да. Всъщност наистина не си ви представях такъв.

- Предполагахте, че съм някаква едра горила с квадратна брадичка?

- Не знам. Може би. Вие сте толкова различен.

Дин докосна белега на дясната си буза и поглади наболата брада. Би си поприказвал още с нея на общи теми и с наслада би вкусвал нейната неувереност, но реши този път да не се прави на интересен. Личеше си, че е от скоро в градът.

- Не държа много на външността. Но да минем на въпроса! Баща ви е изчезнал преди три дни. – небрежно каза той.

- Да, но го открих вчера. Опасявам се, че нещо му се е случило.

- Почти е невъзможно човек да прекъсне връзката с тялото си по принуда. Вложената защитна програма позволява моментално връщане в действителността. Не е приятно и коства проблеми при възстановяване на тялото, но е за предпочитане.

- Искате да намекнете, че доброволно се е отказал от другия живот?

- Това е повсеместно явление напоследък. Посредниците печелят добре от вечния живот който предлагат. В Сън Сити има цели нелегални квартали с хора избрали този живот.

- Говорите така, сякаш е нещо хубаво.

- Не съм сигурен, но един ден това ще се узакони и няма да е проблем човек да зареже тялото си.

- Но все още е незаконно и има шанс баща ми да се върне без последици.

- Ако системата още не го е регистрирала, не вярвам да е проблем. Трябва да знам, обаче, малко подробности за него. Как се казва? Какъв ник ползва тук? Какво обича да прави, къде обикновено ходи, малко от миналото. Такива неща.

- Той е възрастен, но не чак толкова. Казва се Колън. – тя замълча. - Всъщност не знам много за него, ние не се разбирахме добре, откакто почина мама.

Дин се усмихна съчувствено и разбиращо. Беше усвоил тази гримаса за работа със своите клиенти. В този свят децата не се интересуваха много от родителите си, нито пък те от децата си. Виртуалния свят поглъщаше поколенията и нямаше вече разлика между тях.

- Напълно ви разбирам, но все нещо е правил в реалния живот. Все нещо е обичал, ходил е на мач, играл е бейзбол, събирал се е с приятели в бара.

- Обичаше морето. Навремето имаше яхта и ни разхождаше със сестра ми в залива. Ние се къпехме, а той ловеше риба. Мама никога не идваше, тя се боеше от водата. Всеки път виждах страхът с който ни изпращаше, но никога не ни спря, нито веднъж. Така беше докато не се удави Анджела, сестра ми. Мисля, че не можа да му прости. Аз също приех тази омраза. Сега си мисля, че тя ми я наложи, защото не можеше да мрази сама. Не му проговори нито веднъж след погребението, а той се затвори в себе си. После се появи Икар и той с дни се потапяше в този свят.

Жената попи няколко сълзи със салфетката и продължи:

- Когато мама умря, той даже не се върна. Исках да извикам екип по събуждане, но махнах с ръка. Мисля, че дори не разбра, че сме го напуснали и двете.

- Но ако е така защо искате да го върнете.

Тя го погледна и той долови вината, угризението.

- Мисля, че постъпих жестоко с него. Сега, след толкова години, си мисля, че неговата болка е била може би много по голяма от моята. Тя ми беше сестра, но и негова дъщеря. Мисля, че я ревнувах от него, защото я обичаше я повече от мен. Може би затова ми беше толкова лесно да го намразя. – тя замълча, борейки се със сълзите. - Тя толкова приличаше на него, импулсивна, жизнерадостна и обожаваше морето повече от мен. Представяше си, че е русалка.

- Значи не сте посещавали баща си от години?

- Два пъти в седмицата отивам да го нагледам. Мисля, че той дори не ме забелязва. Пазарувам, чистя. А вчера не беше бутнал храната. Лежеше на леглото и само системата поддържаше тялото.

- Изключихте я, предполагам?

- Да, извадих свързващия датчик с мрежата. Така няма да се задейства алармата, когато сърцето спре.

Всеки път, когато човек се отправя в света на Икар, той поверява тялото си на животоподдържаща машина. Те бяха конструирани така, че да поддържат тялото до три дни, за да има време душата да се върне, ако се загуби. Програмата за автоматично връщане можеше да бъде задействана само от самият човек. Ако до два дни човек не се върне в тялото си, се задейства аларма и душата бива издирена и върната принудително.

- И нямате представа какво е правил и къде е живял в Сън Сити?

- Не.

- Но нещо ви е разтревожило? – изказа той своето подозрение.

- Да.

Жената замълча. Цяла поредица чувства преминаха в очите преди да каже:

- Вчера я видях.

- Кого?

- Анджела. Беше пораснала, но я познах.

- Мислите, че е била тя?

- Сигурна съм.

- Но тя е умряла много преди Икар да бъде създаден.

- Да. Знам, че е невъзможно, но беше тя.

Дийн въздъхна. Беше се занимавал с какви ли не откачалки, но такова нещо досега не му се беше случвало. Тази жена наистина вярваше, че сестра и е жива. Че живее тук и това има нещо общо с баща и. Замисли се. Всичко в него се противопоставяше на този абсурд. Не беше възможно да върнеш душа от отвъдното.

Той отпи от изстиналото кафе и забеляза пронизващите очи на жената.

- Вие не ми вярвате. – каза тя и миг след това скочи от стола.

“Луда е!” – каза си той, но тръгна след нея.

- Почакайте! – извика той и се улови, че не и знае името. Настигна я и хвана за ръката. – Почакайте! Повярвайте ми, че на когото и да разкажете това, ще ви помисли за луда. Но може би и аз съм луд, защото нещо в мен ми шепне, че не лъжете.

Тя го изгледа недоверчиво, но му трябваха пари. Напоследък проследяващите програми се бяха усъвършенствали и за такива като него работата намаляваше.

- Между другото приятелите ми викат Дийн.

- Аз съм Ема.

 

Два часа по-късно Дийн влезе в кръчмата на Салваторе. Почти веднага съзря колоритната фигура на Пит Голямото гърло, парцалив и не миришещ много приятно, но живеещ отдавна в този район и знаещ почти всичко за всеки.

Кръчмата на Салваторе съществуваше още от зората на Сън Сити и тук се събираха всякакви типове, свързани по някакъв начин с морето и риболова. Той кимна свойски на бармана и тръгна към Пит, който самотно обръщаше уиски на бара.

- Хей, Пит! – приветства го той.

- Ха, Дийн. Кво търсиш насам? – усмихна се с беззъба усмивка Пит.

- Ти няма ли да си купиш нещо по-добро? - огледа лицето му Дийн.

- Ще стана прекалено красив и няма да изкарвам за пиячка.

- Що. Не върви ли бизнеса с отпадъци.

- Откакто Икар пусна тези проклети роботи, изсмукват боклука и от канализацията. Казвам ти, все по-трудно се живее тук, добре, че старият Салваторе е милостив и щедър.

Дийн си поръча бира и уиски за Пит, погледна го с преценяващ поглед и изсипа пред него шепа дребни монети. Пит алчно се взря в парите, но направи недоволна гримаса и ги отблъсна.

- Ще ми искаш услуга, но последния път едва отървах кожата. – пробоботи той.

- Този път е безопасно. Не се притеснявай. Искам само информация.

- Ами ако не знам нищо?

- Ще задържиш парите.

- Е тва е приказка. Питай.

- Какво знаеш за този тип. – каза Дийн и показа снимката на Колън.

Пит се взира дълго в нея. Почесва се, бавно отпиваше от чашата и накрая каза:

- Не съм сигурен. Мисля, че не го познавам. Изглежда ми твърде порядъчен за да се завира в дупки като тази. Съжалявам Дийн.

- Няма нищо Пит. Знаеш ми номера, ако нещо излезе.

Дийн си допи бирата набързо и излезе. Не се и надяваше да успее да попадне на следа от първия път. Това беше рядък късмет. Запали цигаря и постоя пушейки до старичкия си мустанг, като безразлично оглеждаше мръсния калдъръм и корабите акостирали в пристанището. Само тук можеше да се види средновековна галера, спряла до модерен лайнер.

Мотора агресивно ревеше по виещото се змиевидно шосе към Мъри, малко градче в предградието на Сън Сити. Под него вълните се разбиваха в скалите и свеж морски вятър рошеше косата. Тук беше светът на природата и любителите на здравословния начин на живот. На билото спря и се загледа в прострялата се долина. Огромно зелено море се простираше пред погледа му, в далечината се издигаха трите кули на Ериний, друг голям град, планински върхове синееха на запад и по-слухове бяха обитавани от чудовища и подивели хора.

По принцип имаше по-лесни начини за придвижване от старомодните коли, но той не приемаше такава алтернатива. Метропорталите, можеха за секунди да те доставят където си пожелаеш в града и извън него, но те бяха за хора бързащи към насладите и не желаещи да губят време в придвижване.

В подножието го очакваше Мърли. Красиво селище без високи сгради и любимо място за отдих на разни чудаци мислещи се за художници, писатели, поети и други представители на интелекта, откриващи удоволствие в сътворяването на красота.

Дин често се отбиваше насам при една приятелка, сред ленивия ритъм на градчето, тук успяваше да избяга за малко от кипящия град, но винаги се връщаше, притеглен от него. Мери го посрещна с обичайната си жизнерадост и въодушевено захвърли четките и му се хвърли на врата.

- Дийн, ти си голямо животно.

- Не така Мери, не винаги мога да припкам при теб. – той спести забележката по храната, която приготвяше и усилията нужни да я погълнеш.

- Този път няма да те пусна скоро. – закани се тя и Дийн знаеше какво ще последва.

Чак вечерта, седнали на люлеещото се кресло на верандата, Дийн се осмели да заговори за работата по която е дошъл.

- Търся един човек! – каза неуверено и погледна изпитателно Мери.

- Питай. Нима мислиш, че съм толкова глупава да повярвам, че идваш специално при мен. Но почакай.

Мери се измъкна от прегръдката му и влезе в къщата. Дин не откъсна очи от прекрасното и тяло. Сред всичкото съвършенство в света на Икар, той най-много ценеше леките дефекти. Тялото на Мери изглеждаше толкова живо с леко закръгления ханш, умерените гърди и едва забележимото бягство от идеалните пропорции.

Тя се върна с две чаши уиски. Подаде му ги и след като се намести удобно каза:

- Сега питай?

- Да си виждала този човек. - Той и подаде снимката без да очаква положителен отговор.

Мери се обърна по гръб и сложи чашата между гърдите. Облегна снимката на нея и запали цигара.

- Виждала съм го. - Изненадан Дийн едва не се задави. Погледна Мери и му идваше да я разцелува. – Но се махна. – добави тя. – Живееше в малка къща на брега и често излизаше с лодка в морето. Понякога вземаше и туристи. Знаеш ги, такива, дето искат някой да им сдъвче всичко и после да им го изплюе.

- Да, знам ги. Можеш ли да ми разкажеш за него.

- Може би. Може би дори мога да те заведа до къщата, но ...

Това «но» му излезе солено. След малкия скандал и борбата с детското капризничене на Мери, успя да получи твърдото и обещание на сутринта да го заведе до къщата.

Събуди го телефона, който не спираше да вибрира настойчиво. Свеж ветрец го лъхаше от отворения прозорец, а съзнанието му се мъчеше да си спомни объркания сън. Въпреки огромното нежелание да става, той внимателно се освободи от прегръдката на Мери и се измъкна от леглото с телефона. На верандата натисна с досада зеленото копче.

- Кво праиш, Търсачо. – раздаде се в ухото му гласът на Голямото гърло.

- Какво може да прави човек в четири сутринта. – изсумтя Дийн.

- Спокойно де, пич. Имам информация за теб, но нали разбираш.

- Колко?

- Стотачка.

- Че какво толкова ценно имаш да ми кажеш?

- Ами виж, пич. Като излязох от Салваторе реших да поскитам. Е, да си кажа правичката тръгнах към старата Вероника да позяпам момичетата, пък и може и да почерпи и тогава видях твоя човек. Вървеше с някакво момиче по Ривър стрийт. Разбира се, аз тук веднага съобразих, ко да прая и дай след тях. Така че сега кисна пред входа на номер 35 и те чакам със сто бакса. Живот ще падне.

- Добре, идвам.

Дин се усмихна и влезе в къщата. Не искаше и да мисли какво щеше да се случи, когато събуди Мери и й каже, че заминава.

 

Ема се беше свила на ъгъла на Ейдж роуд и Силвърс. Прибяга до колата и едва когато влезе в нея отпусна чувствата си.

- Сигурен ли си, че са те?

- Ако не съм сигурен, ще те дигам ли толкова рано от леглото. – той пуфна с цигарата в лицето на Ема и тя най-безцеремонно я изхвърли.

- Не прави това повече. – каза Дийн и сигурна щеше да изсипе още нещо, но се сдържа. Все пак тя беше клиентка и щеше да плати парите на Пит, че и на него.

- Много си бърз.

- Да кажем, че имах късмет този път. Ти омъжена ли си.

Тя го изгледа:

- Че кой се жени в днешно време.

Стигнаха бързо. Пит притича до колата и се ухили на Дийн. Той му протегна петдесетачка.

- Благодари на дамата. – каза той с доволна усмивка.

Пит изгледа парите, а после се втренчи в Ема.

- Да знаеш, младата дама много приличаше на вас.

- На кой етаж са? – прекъсна Дийн започващите излияния на Пит.

- На третия, вляво. Да ти кажа правичката, не им е чиста работата.

- Благодаря ти Пит. – натърти Дин.

- Добре де, изчезвам.

Ема с разтуптяно сърце го следваше докато изкачваха стъпалата. На площадката се забави. Въпреки, че беше премислил всичко още в колата, той прехвърли няколко възможни ситуации, които можеха да възникнат и почука на вратата. За всеки случай разкопча сакото и хвана пистолета.

- Кой е там? – попита женски глас.

- Анджела, ти ли си? – през сълзи извика Ема.

- Кои сте вие? – чу се отново, но почти веднага щракна ключа и вратата се отвори.

- Татко! 

Тя се хвърли към него и заплака. Когато вдигна глава срещна погледа на Анджела. Тя гледаше недоумяващо сцената пред себе си.

- Татко толкова съжалявам за всичко. – говореше Ема.

- Не плачи малката. Вече всичко е наред.

 Дийн побърза да затвори вратата, защото се чуха гласове над тях. Малко по-късно пиеше чай в тясната кухня на бедно обзаведения апартамент. Такива се даваха под наем почти за без пари и повече служха като портал, отколкото за живеене.

- Открих Анджела случайно. – разправяше Колън. - Стоеше на брега в Мъри и гледаше морето. Познах я веднага, но тя не ме помнеше. Не помнеше нищо. Ужасът от смъртта беше изтрил всичко. Дълго се борила с вълните, докато не се предала, но оцеляла. Морето я изхвърлило на брега в безсъзнание и там я открило някакво семейство. Може би това нямаше да се случи, защото са издирвали нейните близки, но потопени в скръбта и омразата ние се бяхме прекалено затворили в себе си. Когато разбрах, че умира отново, не можех да допусна да я загубя пак и прекъснах нишката на живота и. Така тя стана беглец, когато я откриха в къщата на брега, избягахме. Сега и двамата сме бегълци.

 

Дин свали шлема и въздъхна. Седна на леглото и придърпа инвалидната количка. Тя изскърца от тежеста му и го понесе към хладилника.

Студената бира му подейства добре. Приближи се до прозореца и се облегна загледан в облачното небе. Трябваше да ги издаде, помисли си той, такъв беше законът, но той го прати по дяволите. Какво значение имаше законът, някога беше полицай, а сега е само един инвалид на пенсия. Стар самотник в един умиращ град. Спомни си Мери и му се прииска да отиде при нея, да я погали, да я целува - има ли значение кое е действително и кое илюзия, когато си щастлив.